Постигането на мир в Грузия

Tрескавата дипломация на Европейския съюз около войната между Грузия и Русия контрастира ярко с неохотата му да се намеси само преди месеци. След години пречки, отлагане и колебания ЕС вече ще трябва да действа. Въпросът е как да го постигне успшно този път.

След старта на eвропейската политика на добросъседство през 2003 г. ЕС прояви голям ентусиазъм с оглед евентуалния си принос към разрешаването на конфликта в Южен Кавказ. Евросъюзът назначи специален представител на ЕС (през 2002 г.), инициира мисия за спазване на правовия ред в Тбилиси през 2004 г., разположи 12-членен граничен поддържащ екип на ЕС и значително увеличи финансовата помощ за благоустрояване на конфликтните зони в Абхазия и Южна Осетия.

От 2006 г. ЕС е най-големият международен донор за конфликтните региони (без да се брои „непрозрачната" помощ, идваща от Русия). ЕС е финансирал проекти, свързани с гражданското общество, ремонти на училища, болници, електроснабдителни и канализационни системи в конфликтните зони.

Но Съюзът се представи доста зле по отношение на политическите проблеми. При непрекъснато влошаваща се атмосфера на сигурност и нарастващо напрежение между Русия и Грузия, дългосрочният фокус на ЕС все повече губеше връзка с реалните и неотложни проблеми на място.

За ЕС се оказа трудно дори да събере политически кураж да зададе на Русия някои трудни въпроси относно ролята й в Абхазия и Южна Осетия, камо ли да тласне напред трансформирането на преговорните формати и на мироопазващите мисии в региона. Петимата военни наблюдатели на ОССЕ в Цхинвали редовно докладваха за постоянни нарушения на режима на сигурност в Южна Осетия и прекомерна милитаризация на региона, но отчетите им рядко биваха сваляни от рафтовете в седалището на ОССЕ във Виена. ЕС така и не намери политическата воля да обсъди темата с Русия, освен чисто проформа.

През 2005 г. Русия прекрати 150-членната мисия на ОССЕ за граничен контрол на руско-грузинската граница и Грузия на свой ред покани ЕС да поеме нещата. Отговорът на ЕС беше да изпрати 3 души (по-късно увеличени на 12), които да помогнат на Грузия да реформира системата си за граничен контрол. През януари 2007 г. ЕС изпрати мисия за установяване на фактите в конфликтния регион, която предложи редица малки стъпки към ангажирането на ЕС в конфликтните зони.

Те включваха сравнително безспорни предложения като предлагане на по-голяма помощ и финансиране на гражданското общество и на младите хора в Абхазия и Южна Осетия, както и по-солидна подкрепа за институционалното изграждане на митническите служби в Грузия; откриване на Европейски информационни центрове в Абхазия и Южна Осетия ; назначаване на двама полицейски служители от ЕС, които да работят с отцепническите власти; и възможността двама гранични експерти от ЕС да развият диалога относно проблемите на граничния контрол в Абхазия и Южна Осетия.

Макар и минимални по своя характер, дори на подобни мерки се наложи да се промъкват през механизма за вземане на решения в ЕС, блокирани и отлагани от малцинството (състоящо се понякога само от една държава) на приятелски настроените към Русия държави-членки. Докато ЕС обсъждаше дали да изпрати още двама свои служители на място, Русия вкарваше стотици въоръжени "миротворци" в Абхазия.

Да се поучи от Балканските войни

По-лошо, в резултат на честите посещения на грузински министри в Брюксел, искащи по-голяма роля на ЕС в уреждането на конфликта, мнозина в ЕС развиха синдром на "умора от Грузия". Самата Грузия пък доби чувство на разочарование от Брюксел: предложенията на ЕС за свободна търговия и облекчаване на визовия режим не бяха особено привлекателни.

Време е ЕС да си вземе една от главните поуки от Балканските войни: а именно, че най-добрият начин за поддържане на мира, е да се намеси, вместо да стои встрани.

Сега ЕС трябва да спасява каквото може при ужасяващата ситуация. Той вече се превърна в главния посредник на Русия при след-конфликтните споразумения. Сега е моментът да бъдат променени неефективните споразумения за поддържане на мира, които способстваха за конфликта, а именно така наречените "тристранни" грузинско-руско-северноосетински съвместни мироопазващи сили под надзора на Съвместна конституционна комисия, където Грузия беше де факто тотално превъзхождана числено от Южна Осетия, Северна Осетия и Русия. Възможностите пред ЕС в момента са три.

Първата е да бъде предложена по-голяма подкрепа за ОССЕ и ООН в Южна Осетия и Абхазия чрез предоставяне на допълнителни експерти.

Второ, ЕС да изпрати въоръжени миротворци. И двете възможности обаче са свързани с двойна зависимост от Русия, изисквайки одобрението на Съвета за сигурност на ООН, от една страна, и съдействието на Русия на място, от друга. Миротворчеството на ЕС от слаба изходна позиция би довело до придобиване на по-голяма легитимност за руските сили на място, без да допринесе особено за постигане на политическо уреждане на конфликта (подобно на мироопазващите сили на ООН в Кипър).

Третата, и най-желаната, възможност за ЕС е да изпрати мисия за възстановяване на ЕС, обхващаща всички аспекти - хуманитарни, възстановителни и политически. Функциите й следва да включват наблюдение на ситуацията по сигурността и на мироопазващата операция, но също така и работа по връщането на вътрешно изселените хора, посредничество за уреждане на конфликти, мерки за укрепване на доверието, както и обезоръжаване, демобилизация и реинтеграция на бившите бойци. Подобна мисия може да стартира в резултат на покана от Грузия и тогава не би се нуждаела от одобрението на ООН.

ЕС трябва да създаде и контактна група, която да заседава на всеки шест месеца на ниво министри, с ежемесечни срещи на политическите ръководители, с цел наблюдение на напредъка на мирния план и обсъждане на проблемите, които биха затруднили прилагането му.

ЕС пое главната роля в намирането на решение за незабавно спиране на огъня. Но без дългосрочен ангажимент към Южен Кавказ, насилственото разрешаване на териториалните проблеми може да остане задочния изход от подобни ситуации за години, ако не и за десетилетия напред.

Авторите са изследователи към Европейския съвет за външна политика