Още отличени есета в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски

Съдържание
	ЕВРОПА.BG или „Защо да НЕ лиша земята от атмосфера” - есе на Таня Илчева
	"Европа.bg - мечтата на една истина" - есе на Мария Докова
	"Дясното в България - 20 години по-късно" - есе на Веселина Фотева
	Българският опит в „Завоя надясно” - есе на Янко Гуджев

Есето е сред отличените в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски.

Веселина Фотева е родена на 17 май 1989 г. Тя е студент във втори курс в специалността "Масови комуникации и информационни науки" в УНСС. Завършила е Финансово-стопанската гимназия "Васил Левски" в Монтана. Участвала е в австрийско-български образователен проект за тренировъчна фирма, има квалификация на счетоводител. Завършила е и курс по журналистика в Монтана. Владее английски и немски език. Репортерствала е в БТВ и Агенция "Фокус", има публикации в пресата, сътрудничила е на радиостанции. Печелила е няколко награди в национални конкурси за есе и за младежка журналистика. Увлича се от рисуване, приложни изкуства и актьорско майсторство.

Човешкият мозък е разделен на две полукълба – ляво  и дясно. Лявото полукълбо отговаря за езика и логиката, а дясното за чувствата, интуицията, артистичните заложби. Нервните окончания, които тръгват от лявата част на мозъка отговарят за дясната част на тялото и обратно.

Не, това не е началото на лекция по анатомия на човешкото тяло. Няма да говорим и за психология. Нито пък за това защо хората пишат с различни ръце. Но, ако предположите, че става дума за ляво и дясно – значи сте на прав път. Лявото и дясното са двете страни на  един особен вид система, от която зависят функциите и оцеляването на сложен организъм,  какъвто е българската, пък и световната, политическа система.  Политика? Ако сравним човешкото тяло като механизъм с държавата, то не е ли именно политиката онзи орган, който като мозък управлява всяко движение, всяка функция, всяко решение на държавата?

Огромно стъполтворение от хора на „Орлов мост“, пред сградата на Народното събрание, лозунги и вяра в  различното бъдеще, сини флагове, студенти шептящи текста на емблематичните парчета „Wind of change“ и “Утре започва от днес” и скандиращи имената на различни лидери,  промяна, СДС... Всичко това са символите на дясното в българския политически живот, символите на демокрацията. За 20 години дясното изнесе на гърба си мъчителния преход на България от тоталитаризъм към модерна и ефективна форма на управление, издигаща индивида, неговата личната свобода и право на собственост в култ. 20 години са напълно достатъчни, за да се превърне едно дете в зрял човек, но стигат ли на една държава да свикне с демокрацията, да я подчини и едновременно с това да се научи да живее според правилата й? Стигат ли 20 години на един народ да изгради нова ценностна система, основана на капиталистически разбирания и вяра в частната собственост? Достатъчни ли са 20 години, за да реши един гражданин кое е по-ценно в известната дилема на Ерих Фром – да има или да бъде? 

Различни политолози, социолози, дори журналисти твърдят, че лявото и дясното като полюси на политическата атмосфера в България са се размили и изгубили своите отличителни очертания. Според тях леви партии като БСП провеждат смесена политика с типично „не-леви“ елементи, а десните народни партии в стремежа си да обхванат по-голяма част от населението, като свой електорат, вплитат традиционни социални приоритети в политическите си платформи. Ала в съвремието ни дясното е особен вид програмираност на ума. Дясното мислене е присъщо за новото поколение граждани – граждани не само на България, не само на Европа, а на един свят без граници. Свят, изграден върху основите на капитали, инициатива и предприемачество, глобализиран свят, признал демокрацията за най-добрия до момента режим на управление. Именно тези граждани, движещи се „отдясно на пътя“, редят тухлите на общество, в което свободата, солидарността и справедливоста са най-здравите опори.

В съвременната политическа постановка в страната ни десните партии са повече от левите. И това е съвсем логично и оправдано – такава е епохата ни. Още преди почти два века Папа Лъв XIII се досеща за развитието на историята, описвайки един нов политически модел в енцикликата си „Рерум Новарум“, наричана още „Новите времена“. В последствие творбата става основа за раждането на Европейската христиан-демокрация, дала началото на дясното. Затова и в подсъзнанието си българинът определя дясното като път към иновативното и съзидателното, към реформацията и прогреса. Докато лявото остава белязано от щампата на вече отминалата слава и изчерпан потенциал. В България като отличителни черти на дясното могат да бъдат определени антикомунизма, патриотизма, манталитетът, основан на „закон и ред“  и други.  Разпознахте ли вече по-големите дясно ориентирани партии, заставащи именно зад тези модели на поведение?

СДС, РЗС, ДСБ, ГЕРБ, АТАКА.... всички те отговарят на някоя от горните дефиниции именно защото подръжниците им имат нужда от точно такава кауза. Защото такива са каузите на времето ни. Все по-дясно става и съзнанието на новия избирател, тъй като все повече то се приближава до западния европейски модел на мислене. 20 години след смяната на политическия режим и след многобройни лутания между ляво и дясно българинът най-накрая започва да възприема света, държавата и себе си като продукт на собствената си инициатива, а не като предварително зададена за изпълнение програма от по-висша сила.

Ако до преди само няколко години дясното олицетворяваше духа на промяната, то днес е символ на бъдещето. И тук идва мястото на едно необходимо противоречие.  Лявото е в перманентно противоречие с дясното. Но поради множеството дясно ориентирани партии, в тази част от полукълбото също има постоянна вътрешна опозиция. На пръв поглед това изглежда стряскащо и силно разочароващо. Преди всички избори винаги започват фанатични предложения за „широко дясно обединие“ между всички ориентирани по този начин политически сили. Но здравият разум и дори интуиция на обикновения избирател говори, че това е невъзможно и ненужно. Историята е доказала, че именно в среда на конфликти и противоречие се раждат най-добрите и рационални решения, има по-висока степен на справедливост, бяга се от едноизмерността на политическите постъпки и определянето на държавната съдба. За да има перфектно равновесие  е нужна и вътрешна поляризация. Трябва да отбележим обаче, че дясното не би го имало без лявото. Съществуването на двете е проявление на демократичното право на свобода на избор. Свободата на всеки може да бъде реално изпълнима единствено в баланс със свободата на останалите. Съвременното измерение на дясното е създадено чрез отласкването и разграничаването от лявото. За да бъде едно нещо непрестанно осъвършенствано, то трябва да има силна конкуренция, която да се стреми да надмине и подобри. Още в далечното минало Дарвин твърди, че „свободната конкуренция е създала човека, а не някакво божествено всеобщо благо“. Та нали точно такъв е един от основните постулати на демокрацията и капитализма?

20 години по-късно дясното не само проповядва, а и е вече доказало, че индивидът създава държавата и тя съществува за неговото благо, а не обратното. Държавата трябва да е в полза на хората и те чрез избори да определят нейното управление и посоката й на развитие. Две деситилетия определено не стигат да се промени цялостно едно национално съзнание, не са достатъчни и за да се създаде напълно нова държава, нито да се заличат белезите от рязката смяна на политическия климат. За това време неминуемо се правят грешки, а всяка управляваща или не партия преминава от „оссанна до разпни го“, ала дясното все още остава на политическата сцена, променя се, модернизира се, еволюира. Именно защото е изправено пред изпитания - обединения и разединения, доверие и отрицание, кризи и възходи.

Както вече споменахме, човешкият мозък е разделен на две полукълба – ляво  и дясно. Лявото полукълбо отговаря за логиката, а дясното за чувствата, интуицията, артистичните заложби. Казват, че левичарите са хора на изкуството, със сетива надхвърлящи пределите на точните науки. Това е така, защото имат по-развито дясно полукълбо от мозъка. Та какво представлява тогава логиката на момента пред вечността на Моцартовата музика, картините на Леонардо да Винчи и подвизите на Жана Д`Aрк (все левичари, с развито дясно мислене)?

И не – отново не говорим за лекция по анатомия или психология.