Още отличени есета в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски

Съдържание
	ЕВРОПА.BG или „Защо да НЕ лиша земята от атмосфера” - есе на Таня Илчева
	"Европа.bg - мечтата на една истина" - есе на Мария Докова
	"Дясното в България - 20 години по-късно" - есе на Веселина Фотева
	Българският опит в „Завоя надясно” - есе на Янко Гуджев

Дясното в България: 20 години по-късно - размисли на един връстник на „Синята идея” в България.

Есето е сред отличените в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски.

Янко Гуджев е от София и е роден на 4 март 1992 г. Възпитаник е на Класическата гимназия - НГДЕК. Преди това е учил в престижните 20-то училище "Тодор Минков" и Частно основно училище "Ерих Кестнер" в столицата. Освен древните латински и старогръцки, Янко владее английски, италиански и немски език. Актьор е в Университетския театър "Алма Алтер". Тренира фехтовка и футбол и обича операта.

“Хората да бъдат индивидуалности; всички ние не сме равни; всеки има правото да бъде различен, но всяко човешко същество е еднакво важно.

Лекари, учители, инженери, миньори, занаятчии, търговци, домакини – това е основата на нашето общество. Без тази общност няма нация.

Но има и личности, с индивидуалност и дарба, които също трябва да получат своя шанс. Ако новаторите, търсещи нови посоки в науката, технологията, медицината и изкуствата са притиснати, не може да има напредък. Всеки има право да развива способностите си по начин, който избере, без да пречи на останалите или да е срещу тях.”

Така през 70-те години на миналия век Маргарет Тачър формулира основните ценности на съвременната дясна политика.

Защо симпатизирам на тези ценности и дали ги виждам в България днес?

Преходът у нас бе разнопосочен, но ни показа, че можем да изменяме живота, когато действаме принципно, решително и заедно. За мен най-голямата промяна, която сме постигнали последните години е, че живеем в общество, където има свободни личности – символът на дясната идея. А личностите са всъщност тези, които могат да поемат персонална отговорност и да правят самостоятелен избор. И това да се гарантира от правова държава, чрез защитата на основните човешки права. И не случайно М. Тачър казва : „Ние сме общество, където хората са свободни да правят избор, да правят грешки, да бъдат щедри и състрадателни. Това имаме предвид под морално общество - не такова, където държавата е отговорна за всичко и никой не е отговорен за държавата.”

И аз вярвам, че България се движи по правилния път на моралното общество - именно във философията на десните ценности и традиции на Европа.

Морала свързвам и с чувството за справедливост - чувство, което стои в основата на дясното и от което, като че ли няколко поколения преди мен са били лишени. Александър Солженицин твърди, че „Справедливостта е съвест! Не персонална съвест, а съвестта на цялото човечество. Тези, които ясно разпознават гласа на тяхната собствена съвест, обикновено разпознават и гласа на справедливостта”. Вярвам, че обществото в което живеем, осигурява – поне теоретично - свобода на действие и подкрепя значимостта на всяка личност. Това за мен  е справедливостта - респект към живота, респект към човека, респект към закона.

Аз искам да се развивам и успявам в професията, в реалността - а това са житейски основания за съществуването на десницата. Вярвам, че тя може да създава перспективи, да гарантира онова, което имам в джоба,  да организира данъчната и осигурителната политика така, че докато съм активен –да работя и напредвам, а когато побелеят косите ми - да зная, че ще мога да се издържам с резултатите от труда си и вложеното от мен. Искам да успявам със собствени възможности, а когато го постигам, да се гордея с това и да не ме приемат за разбойник.

Знаменитият Уинстън Чърчил казва: „Социалистите считат за порок печалбата, а аз – загубата”.  Аз също мисля така, макар и да не съм сър Уинстън, понеже това е естествената логика - искам да просперирам и печалбата за мен да е дар и за обществото -  и именно дясното ми дава възможността да постигам всичко с работа и лични  усилия.

Благодарение на дясната политика от началото на прехода в България и въпреки всичките му девиации и забавяния, вече наистина мога да се чувствам свободен. Свободен да мисля, да се изразявам, да търся, да опитвам, да се съмнявам, да греша дори.

Свободен съм да пътувам без визи ‘на запад’ (оказа се, било възможно и преди победата на ‘световната пролетарска революция’  ;).....

И всъщност това бе първата реалност,  която ме накара да се осъзная като личност - истинска и свободна - а не чакаща пред посолства, гари и аерогари, подредена примирено в колона.

И днес у нас има личности, които ме карат да спирам и да слушам, да се замислям, да споря и да се боря. Дали в социо-политологията (Иван Кръстев, Евгени Дайнов), дали в бизнеса (Иво Прокопиев), дали в политиката (хората които извоюваха стратегията на България в посоката НАТО – Европейски съюз) - но за мен това е живото дясно, днес и тук. Онова, което мога да усетя, което е реакция на деня, а не просто прашни учебници и история. Политика и реалност, която касае лично мен и бъдещето ми, желанията и мечтите ми. И бих желал след още 20 години, когато моите деца пишат есе в такъв конкурс, да цитират българските Чърчил и Тачър, защото вярвам, че ще ги има.

Мисля, че на дясната политика не достига приемственост и референция на поколенията.

И може би малко повече реализъм в практиката сред една бедна общност, за да успее борбата за съхраняване (възраждане) на изконните християнски, европейски и български хуманни и социални ценности. За да не остава заблудата, че това е просто опит за връщане (запазване) на старото. Не мисля, че и либерализмът трябва да бъде схващан като абдикация на държавата от нейните социални и регулативни функции (и властта да парадира единствено с успехите на полицията).

Със съвременното българско дясно сме почти връстници. И затова самият аз – а може би и то, дясното – бих искал да не се взираме назад, в детски грешки и труден пубертет.

Та на 20 години животът едва започва и е пред нас с цялата си енергия, очаквания и мечти - да гледаме напред, където предстои бъдеще, пълно с възможности и предизвикателства. Вярвам, че десните формации ще намерят воля да работят в една посока, да не се роят и разпиляват. Дали с цената на персонални компромиси, дали с дисциплина или принципно поведение, но ‘старите’ (от преди 20 години) и днешните десни, трябва да намерят пътя да отстояват либерализма и законността не само като философия и ценности, а като реална политика в България.

Защото така се създава национална перспектива и личности, способни да й дадат конкретни измерения.

Янко Гуджев
30.04.2010г.
София