Още отличени есета в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски

Съдържание
	ЕВРОПА.BG или „Защо да НЕ лиша земята от атмосфера” - есе на Таня Илчева
	"Европа.bg - мечтата на една истина" - есе на Мария Докова
	"Дясното в България - 20 години по-късно" - есе на Веселина Фотева
	Българският опит в „Завоя надясно” - есе на Янко Гуджев

Есето е сред отличените в конкурса, организиран от евродепутат Надежда Нейнски.

Таня Илчева е от София и е родена на 16 юни 1986 година. Бакалавър по философия от Софийския университет "Св. Климент Охридски". Завършила е и драматургия в НАТФИЗ. Била е на семинар по лидерство в Корпуса на мира - САЩ. Освен английски, владее и руски език. Таня е сценарист на пет късометражни филми - игрални и документални, както и на видеоклипове. Асистент е по сценария и драматургичен консултант на предстоящ дебютен проект на пълнометражен филм. Увлича се от медиите и от изкуството.

Човешкият живот има свой срок- вкусва го щастието, обтягат го тежести, тъга и болка го изплакват. В Европа срок няма... Идеята за развитие и издигане на доброто пропълзява с котешки стъпки, а злото се топи като сняг. Гребените на вълните около България се оглеждат в прогледнала сълза, а гларусите пеят.  В такъв свят живея.

Ако бях на 23 преди 20 години, всичко, което можех да  споделя, щеше да бъде един тъжен разказ за асиметрията между обществото и неразрешимостта на човешката драма, социална и интимно лична. Днес обаче в България е различно.  Извечната природна хармония се завръща, а с нея и хуманните алтернативи. Тази промяна е извоювана от страната ми, но и подпомогната от Европейския Съюз. И слава Богу, че той не е нещо, което е, а нещо, което ще продължава да бъде, защото е един от малкото фактори, които осигуряват на мен и хората около мен активна човешка позиция.

В България днес, като част от Европа и Европейския Съюз няма да откриеш нещо необикновено, нещо различно или неповторимо.  Ще откриеш само част от това, което моята страна е. Всичко в нея носи отпечатъка на непосредственото изживяване, на емоционалното излъчване- все едно дали се отнася за спомен, настояще, раздяла, среща... И точно тая естественост, изповедност, дават възможност на всеки, който пожелае да се огледа в развитието на България.  Горчиви признания за разрушени илюзии, негодувание срещу регламента, срещу грубата материалност- това е моята държава днес. Но тя е и нежност, виталност, порив за летене, любов многопосочна... Казват, че  човек е роден на земята, за да се откъсва от нея. И когато полети и не намери небето вън от себе си, той го открива в своя дух. Докрай... Наречие, което се превръща в средищна, вътрешна линия. Това е нишката, по която днес те каня  да прекосиш моята страна днес.

За България в Европа, за човека в този свят, но „във” и „извън” рамките на глобалното- това ме вълнува.  Защото аз не искам да съществувам просто така, а желая да заявя волята си и благодарение на развитието около мен, да следвам един собствен житейски проект. Искам да имам възможността да изживявам пълноценно емоционалния си свят, да ценя чувствата си, а не да ги притъпявам и унищожавам в предълъг списък: „ какъв да си”.

Много обичам да ям смокини. Яла съм всякакви – кафяви и меки, зелени и големи. Веднъж като ходих с баща ми на село отидохме при неговия вуйчо. В двора имаше една голяма смокиня. Почнах да ям от падалите и смачкани смокини. Бяха сладки. Като погледнах към дървото и видях здравите плодове огладнях повече- откъснах  си и от тях. Преядох... И като преядох, си напълних джобовете със смокини и отидох до една стара мандра. Започнах да целя бялата стена със смокините. От това беше породена първата ми картина... Аз бях там, създадох я, докоснах я, съзрях я. И в най- наивното творчество има нещо красиво, нещо важно- свобода. Така бих описала и определила България в Европа и Европа в България.

Да достигнеш звездите… Толкова малко думи, а съдържат толкова много в себе си…И това е така, защото тези малки светилници са израз на вечния човешки порив и стремеж към свободната вис. Защото “човекът е създаден, не за да влачи вериги, а да лети над земята-широко разперил криле”. Именно тази свобода днес е възможна в България. Някои ще ме обвинят, че съм прекалено оптимистична... А може би не... Защото и в Света, и в Европа, и в България, човек се ражда и трябва да се ражда свободен. Не, той не знае защо е дошъл на този свят, не са го и питали, но още от първата глътка въздух, от първото плахо прохождане, му е предоставено правото, той да решава бъдещото си предназначение- да живее истински или просто да съществува. А да живееш значи да се стремиш към нещо. Обществото около теб също! И именно този напредък, тази тенденция както в ЕС така и в България, ме кара да вятвам, че и аз мога да се осъществя на земята.

Може би съм мечтател. Истна е, че към днешна дата, макар и оргомния напредък на страната ми, живее се трудно. Но аз не бих се затворила в сивата си черупка, от където да развивам себе си единствено като “недоволен човек”. Щом Европа може да ми предостави  един континент без граници, щом може да съживи на пръв поглед невъзможното, защото да лешавам човешкото си сърце от мечти, пориви, мисъл за щастие. Та това е все едно да се леши земята от атмосфера...