ЗАЩО И БЪЛГАРИЯ, И СЪРБИЯ ТРЯБВА ДА ПРАЗНУВАТ НЕЗАВИСИМОСТТА НА КОСОВО

Честита независимост на Косово - Много ми е странно, че България е толкова мълчалива по отношение на независимостта на Косово. Този акт би могъл да сложи край на балканските битки, които траят почти два века. Независимостта на Косово отваря и пътя към членството на всички останали държави в ЕС. Когато всички се озоват там, държавните граници ще се размият в голяма степен. По този повод написах за Дневник статията "Защо и България, и Сърбия трябва да празнуват независимостта на Косово". Разбира се, ако гледаме съвременната политика през призмата на Батак, надали ще се зарадваме. Но има и по-смислени и перспективни гледни точки.

новината: тук. 

В Новата си история България има малко светли събития, които сами сме си предизвикали и които в същото време не са свързани с тягостни поражения. Сещам се за Съединението и последвалата го сръбско-българска война и за спасяването на евреите. А в по-ново време - признаването на независимостта на Македония и на другите бивши югославски републики. България е малка и обикновено потърпевша страна. Затова трябва да се отнася с особена грижа към онези събития, които са я придвижили напред като държава, не са й осигурени от някой друг и не са последвани от кланета или капитулация.

Сега международната репутация на България е в долна мъртва точка. Причината е проста - България е член на Европейския съюз и всички вече я мерят с друг аршин. Ако довчера българинът се чувстваше комфортно детското си костюмче и се радваше на съжаление или пълно неведение от страна на външния свят, сега неговото тяло сякаш магически израсна и детските дрехи не само му стоят смешно, но могат и да го задушат. България трябва да се държи като голямо момче. Или момиче. И трябва не да се взира в историческата си митология и да залива света със сълзи, когато някой произнесе думата Батак, а да се вгледа в онези малко конструктивни исторически събития, през които е минала.

България би трябвало да поведе своя малка кампания за признаването на Косово за независима държава. Да посредничи, или поне да се прави, че посредничи, между цивилизования свят и страни като Сърбия и Русия, да изтъква и преувеличава своите заслуги за мира на Балканите. И да разказва на сърбите как в крайна сметка да загубиш излаза си на Бяло море не е чак толкова болезнено. И че докато една шепа националтестостеронизирани псевдобабаити се разхождат из превърналите се в агенции за недвижими имоти български църкви с фланелки, на които пише "България на три морета!", въпросната България получи излаз не на три, а на трийсет морета. Доскоро помаците в Рудозем бях забити в най-затънтения край на страната, забравени и от партията и от Аллах. Те бяха разделени от своите роднини от другата страна на баира и за да стигнат до там, трябваше да пътуват 16 часа и да прекосяват враждебно настроена граница и вероятно да бъдат тормозени за нездравия си интерес към гръцката територия. Сега по улиците на Рудозем цари оживление. Всеки може да яхне магарето си и за час-два да стигне до родата си от другата страна. Ако пък по някаква причина му е домъчняло за Бяло море, след още малко клатушкане на гърба на добичето ще може да си потопи краката в солената свещена вода. Рудоземският помак може да изпитва тази геополитическа наслада по една проста причина - България през последните петнайсетина година не се държа като Сърбия, а в миг на ненадейна зрялост успя дори да признае Македония, откъсна от сърцето си лелеяния си сиамски близнак и в крайна сметка се озова в Европейския съюз. Е, трябваше да свърши и още няколко неща, но ако не беше тази външнополитическа зрялост, ако българските политици през 1992 г. се бяха държали като фланелката с трите морета, сега може би щяхме още да се наслаждаваме единствено на едно от тях. Най-застроеното.

Дори и все още заслепен от неотдавнашното бляскаво посещение на руския тръбопроводчик, българинът би трябвало да се държи за собствените си светли щрихи в европейската история. Колкото и скромни да са те. Българското правителство, българските медии, та дори и българският президент би трябвало да кажат: ние може да сме бедни, може да сме корумпирани, може да имаме посланици, които са работили в "ония" служби, но когато дойде до сериозни неща, се държим сериозно и защитаваме правото на национално самоопределение. Доказахме го с Македония, ще го докажем и с твърдата си позиция по отношение на Косово. И ще помогнем на сърбите да преживеят болката. Затова сме братя, а не за да им купуваме рафинериите на половин цена и да им дрънкаме глупости за православието и славянската солидарност.

По някаква странна причина позицията на България за Косово почти не се чува. Или като се чуе, не е ясно каква е точно. А за България независимостта на Косово би трябвало да е празник. Може и национален празник. И без това не можем да се разберем кой да е националният ни празник, защо да не подберем нещо по-неутрално, което няма да дразни никого. В крайна сметка независимостта на Косово ще сложи последната черта в стабилното прекрояване на Балканите. Тя ще бъде нещо като край на сръбско-българската война. Сто двайсет и три години по-късно. Война, която последва едно от малкото сериозни и успешни български политически актове на България и която бе породена от амбициите на Сърбия да бъде велика държава. Велика държава на Балканите! Що за абсурд. Но този абсурд подклажда балканския огън век, два, та и повече, зависи как интерпретираш историята. И сега с независимостта на Косово се слага категоричен край на всякакви подобни амбиции. Истински край. Не временно примирие, а окончателен мир, след който вече никоя балканска страна няма да претендира за съседски територии. И няма да има защо да претендира, защото след като всеки си вземе своя къс от балканската пита, полека-лека всички ще влязат в Европейския съюз и ще се почувстват като рудоземски помаци - ще могат да си яхнат магаретата и да ходят където си искат. Какви дертове ще бере ЕС покрай новите си членове е друг въпрос, но след като успява да преглътне България, ЕС ще изтърпи и множеството ни съседки.

Въпросът обаче какво прави в цялата тази празнична ситуация България си остава. Защо бездейства? Защо мрънка? Защо не се активизира? За да не прекърши хатъра на Русия ли? Що за глупав аргумент. Или на Сърбия? Също така глупав. Какво мисли Русия няма особено значение. Още по-малко значение има какво приказва, какви заплахи отправя и какви врели-некипели дрънка за това как независимостта на Косово щяла да повлече вълна от сепаратистки страсти от Южния до Северния полюс и от Гринуичкия меридиан по цялата земя, та обратно до Гринуичкия меридиан. Навремето президентът беше казал, че България ще подкрепи окупацията на Ирак технически, но не политически. Тази мъжествена външнополитическа доктрина се проявява и сега. Решително ще подкрепим онова, което стане, след като стане и след като е ясно, че няма какво друго да стане и след като всички друго го подкрепят и ние няма какво да правим. Този тип решителност ще ни остави пак на дъното на международното обществено мнение. Но ние, изглежда, започваме да свикваме с тази позиция.