ПРОБЛЕМЪТ С ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ БЕ ПРЕКАЛЕНО ОСВЕТЕН, СМЯТА ЕКСПЕРТ ОТ ЦЕНТЪРА ЗА ЛИБЕРАЛНИ СТРАТЕГИИ

* "ЕС трябва да избере на коя оценка да вярва: на експертната или на обществената."
* "Толкова много се заговори за корупция, че тя в края на краищата се банализира. Хората свикнаха с нея."
* "Доверието в съдебната система сред хората, които действително са имали съприкосновение с нея, е два или три пъти по-високо."

Рашко Доросиев – програмен директор политически изследвания в Центъра за либерални стратегии пред Портал ЕВРОПА, в коментар на изводите на доклада на ЦЛС за съдебната власт.

“Съдебната власт: независима и отговорна: Индикатори за ефективност на съдебната система” е пълното заглавие на 37-страничния документ, чийто основен автор е Даниел Смилов от ЦЛС.

По основни показатели за ефективност българската съдебна система е съпоставима с тези на страните членки от ЕС. Това се твърди в доклад на Центъра за либерални стратегии за съдебната власт, изготвен по проект, финансиран от Британското посолство.

България не изостава от страните-членки на ЕС по продължителност на съдебните и досъдебните процедури, сочат още изводите на ЦЛС. 

Финансирането на съдебната система е адекватно спрямо бюджета, даже нараства, а новите промени в Конституцията въвеждат форми на отчетност за висшите магистрати, заключават експертите на ЦЛС. 

Те са категорични, че липсата на достатъчно присъди за организирана престъпност, поръчкови убийства, корупция – включително политическа и пране на пари, не недостатък на цялата съдебна система. Според ЦЛС, това са “съществени проблеми в отделни специфични области”.

Портал ЕВРОПА констатира, че изводите в доклада на Центъра за либерални стратегии се различават от заключенията на експертите на Европейската комисия от последната партньорска проверка “Правосъдие и вътрешен ред”.

По този повод ви предлагаме интервю с Рашко Доросиев от ЦЛС – той е съавтор на доклада заедно с Даниел Смилов, и е участвал в изследователския проект “Укрепване на потенциала на българската съдебна система”.

Защо съдебната система е проблем повече на обществените нагласи, отколкото на обществото?

За пръв път с този проект се направи опит за измерване с обективни критерии на това, как работи съдебната ни система. Поставихме си за цел да създадем обективни индикатори, чрез които рационално да може да се проследява в каква степен тя оперира добре, или зле. Изследвахме продължителността на делата в българската съдебна система, прилагайки методология, отчитаща гражданската гледна точка. Това е “сурова” методология, но въпреки това резултатите се оказаха не толкова отчайващи – особено ако ги съотнесем към средната продължителност на делата в страните от ЕС. 

Защо толкова хора смятат, че има проблеми?

Най-вероятно това е и медиен проблем. През последните години проблемът за лошата съдебна система беше преекспониран в медиите. Много често забелязваме, как някой журналист или гражданин си позволява да прави изводи за цялата система на базата на свои лични впечатления, на личен опит. Не цялата съдебна система е проблемна, а определени нейни части. Всички знаем кои са те – борбата с организираната престъпност, с корупцията... Да се набеждава цялата съдебна система не е правилно, понеже делът на наказателните дела е много малък. 70-80% от делата са граждански. Негативната оценка на медиите, българското общество, а и на европейските експерти, се пренася върху цялата съдебна система. Това, от своя страна, пречи на системата да се оправи. За да си вършат институциите добре работата, е необходимо гражданите да имат доверие в тях.

Т.е. критиките пречат на системата да се оправи?

Неоснователните критики – да, те пречат. Свръхконцентрацията на медиите върху проблема със съдебната система, върху негативните примери; липсата на индикатор и единна информационна система – това също създава вакуум.

Тогава критиките на европейските експерти от последната партньорска проверка се базират на общественото мнение и на медийните публикации, така ли излиза?

Не мога да твърдя с категорична сигурност, че е точно така. В България действително липсва надеждна статистика. Посланието на конференцията, която Центърът за либерални стратегии проведе по темата, оповестявайки този доклад, е – полицията и съдебната система не трябва да се страхуват от създаването на една истинска, единна статистика, защото тя е инструмент, който ще помогне и на тях да получат доверието на гражданите. Когато европейските експерти дойдат в България и се сблъскат с липсата на качествена статистика и надеждна информация за работата на институции, те най-често се обръщат към медии и използват лични впечатления, цитират отказа от достъп до статистика. Така формират докладите си. Негативните оценки са естествени.

Споделяте ли мнението, че ако се задейства защитната клауза за правосъдие, това не е беда?

Това има две измерения: чисто политическо (имиджово) и рационално (конкретно). Големият проблем за България идва от първото измерение – политическото. В практически план, това не би трябвало да е голям проблем за пълноценното членство на България в ЕС. Едва ли ще ни бъдат спрени някакви пари или отказан достъпът до програми. От имиджова гледна точка обаче няма да е добър знак, защото нагласите на хората се формират не само от реалностите, а и от привидностите. България влиза със, а Румъния без предпазна клауза – това ще има имиджово-политически измерения...

Организираната престъпност, поръчковите убийства и прането на пари във вашия доклад са наречени “отделна специфична област” на съдебната система. Каква е тежестта на тази област – тя по-маловажен дял ли е от съдебната система като цяло?

Чисто процентно, престъпленията, свързани с организирана престъпност, са пренебрежимо малобройни статистически. Осъдените за организирана престъпност се броят на пръсти, защото у нас много трудно се осъждат хора по определението за организирана престъпна група. От тази гледна точка, организираната престъпност не е толкова важна. Смятам, че проблемът с организираната престъпност бе прекалено осветен в последните няколко години, не без помощта на ЕС и евроекспертите: те непрекъснато настояваха, че трябва да има осъдени по висшите етажи на властта за корупция. Това се прави много трудно не само в България, а и навсякъде по света. Действително, не отричам, че организираната престъпност нанася огромни финансови вреди на обществото, но от друга страна – от обществена перспектива – обществото някак си не го касае директно как влияят организираните престъпни групи на бюджета. Това, което дразни хората в сферата “организирана престъпност”, са лъскавите коли и ненаказуемото арогантно поведение на ежедневно ниво. Хората са склонни да обясняват почти всеки бизнес-успех с някаква криминална дейност. Личното ми мнение е, че организираната престъпност не е важен фактор в изграждането на общественото доверие към институциите, което би им позволило да станат по-ефективни. Голямата част от гражданите – ако стават жертва на престъпност – са засегнати от дребната престъпност, а не от организираната.

Какво е положението с корупцията в съдебната система?

Не сме се занимавали директно с корупцията в съдебната система, много е трудно да се измери корупцията в която и да било сфера. Не мога да ви отговоря директно на този труден въпрос.

Как оценявате ролята на неправителствените организации, реализирали редица проекти за борба с корупцията?

Част от проектите са спомогнали за конкретни аспекти от борбата с корупцията, например за въвеждане на нови практики и нов софтуер. Но има доста голяма маса проекти, които се опитваха да информират гражданите за състоянието на корупцията. Те превърнаха корупцията в много гореща тема. Аз смятам, че тези проекти бяха вредни, защото толкова много се заговори за корупция, че тя в края на краищата се банализира. Хората свикнаха с нея. Никой вече не я възприема като проблем – представата на обществото за корупцията е нормализирана. 

И даже институционализирана.

За това е виновна и нагласата на хората. Когато непрестанно ви говорят, че всичко и корумпирано в цялата страна, вие започвате да вярвате на това. Давали са ни примери, че има случаи, в които граждани отиват в съдебната система или в друга институция подготвени с подкуп. Търсят връзки, търсят този, на когото да го дадат. Но виждат, че е въведена нова софтуерна програма или нова административна организация, и осъзнават, че ще си свършат работата и без да дават пари. Т.е. дори малката реформа върши работа.

В доклада си експертката на ЕК Сюзете Шустер пише за мащаба на недоверието ни в собствената ни съдебна система: “Ако самите граждани изпитват толкова силно недоверие към системата, защо трябва страните-членки да й имат доверие?” Вашият доклад съдържа ли отговор на този въпрос?

Това според мен малко не е коректно. Всеки знае, че обществената перспектива не е рационалната перспектива. От цялото население едва ли всички граждани са се сблъсквали в последната година със съдебната система, са ходили в съда или са водили дело. Центърът за либерални стратегии бе провел преди  две или три години изследване за социалния капитал, от което се оказа, че доверието в съдебната система сред хората, които действително са имали съприкосновение с нея, е два или три пъти по-високо, отколкото общото мнение в България за работата на съдебната система. Широкото обществено мнение се формира от медиите. Създава се и от оценките на евроекспертите. Подчертавам, че техните оценки формират обществено мнение в България. Широкото обществено мнение е повлияно  от слухове, мнения, предположения в по-голяма степен, отколкото от реален опит със съдебната система. Европейският съюз е административна институция, която като такава разчита на експертни доклади. ЕС би трябвало да отчита, че не може експертното мнение и общественото мнение да не се разминават. Експертната оценка за работата на една институция и обществената оценка рядко съвпадат. ЕС трябва да избере на коя оценка да вярва. Да, наистина има проблем с доверието в съдебната система – но това е съвсем друг въпрос, отделен проблем, за който всички сме виновни, не единствено самата съдебна система. В България медиите си позволяват да пишат всичко, без да си дават сметка, че говоренето не е невинно, то също има някакви последствия. В този случай това последствие е ерозията в доверието на гражданите към демократичните институции. Ето, тук се получава затворен кръг – гражданите все повече не вярват в институциите, институциите все повече нямат стимул да се отчитат на гражданите и да работят по-добре... За да бъде прекъснат порочният кръг, трябва да говорим някак си по-внимателно за съдебната система.