Европа – А, Б, В... в ключови думи. П
Пакет “Делор” I: Пакетът “Делор” I е пакет за реформи, представен от Комисията през 1987 г. Предложенията засягат реформата на финансовата система на ЕО, ограничаването на селскостопанските разходи, увеличава-нето на структурните фондове, както и нови правила за воденето на бюджета. Те образуват основата за решенията на Европейския съвет през февруари 1988 г. в Брюксел и заедно с Единния европейски акт бяха важна предпоставка за осъществяването на програмата за вътрешния пазар (� бюджет и финанси).
Пакет “Делор” II: След подписването на Договора от Маастрихт Комисията представи през февруари 1992 г. пакета “Делор” II, който предвижда едно средносрочно финансово планиране в ЕС. Осъществяването на решенията от Маастрихт трябва да бъде гарантирано с увеличено бюджетно осигуряване. Преди всичко бе необходимо да се отчитат целите по отношение на конкурентоспособността, на икономическото и социалното сближаване на държавите членки (кохезия), както и на разширяването на международната отговорност на ЕС. През декември 1992 г. пакетът бе приет от Европейския съвет в Единбург. Между другото той съдържа поетапно повишаване на собствените средства на ЕС от 1,2% до 1,27% от брутния обществен продукт до 1999 г., по-нататъшно увеличаване на структурните фондове, както и създаването на един кохезионен фонд (фонд за сближаване) (� бюджет и финанси).
Пакт за заетостта: На срещата на Европейския съвет в Кьолн през юни 1999 г. държавните и правителствените ръководители на страните от ЕС решиха да създадат европейски пакт за заетостта (� политика на заетостта). Пактът си поставя за цел да обедини всички актьори в една обща стратегия на политиката на заетостта, да създаде по-удобни общи иконо-мически рамкови условия и да включи борбата срещу безработицата в една средно- и дългосрочна концепция. За тази цел финансовата, паричната политика и политиката на заплащане трябва да бъдат съгласувани помежду им. Пактът за заетостта не води до нови правомощия на ЕС. Конкретно решението от Кьолн предвижда да се проведе диалог относно тази политика с участие на социалните партньори и на политическите власти, както и на носещите отговорност за валутната политика на ЕС.
Пакт за стабилност за Югоизточна Европа: Пактът за стабилност за Югоизточна Европа трябва да отвори пред страните от региона перспективата за влизане в ЕС (� разширяване). На 30 юли 1999 г. държавните и правителствените ръководители от около 30 държави инициираха в Сараево пакта за стабилност (� Централна и Източна Европа). От региона в него се включиха Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Унгария, Македония, Румъния, Словения, Турция и Черна гора - като наблюдател. Чрез пакта, който бе предложен от германска страна, общността от държави ще помага с голямото участие на Европейския съюз на държавите от региона при справянето им с техните политически и икономически проблеми и ще тласка напред приближаването им към евроатлантическите структури. Пактът за стабилност на три “работни маси” трябва да се занимае с областите демократизиране на Балканите, проблеми на сигурността и икономиката. Първоначално Югославия бе изключена от Пакта и взе отново участие едва след демократичните промени в Сърбия.
Пакт за стабилност и растеж: Договореният през юни 1997 г. пакт за стабилност и растеж трябва да осигури бюджетната дисциплина на държавите членки на Икономическия и валутен съюз. За тази цел той предвижда строгост на бюджетната процедура и процедури при прекомерни дефицити. С изключение за временни периоди на рецесия и за извънредни събития, като природни бедствия, споразумението налага санкции на държавите членки, чиито дефицити са над 3% от брутния вътрешен продукт. Ако намалението на брутния вътрешен продукт на една държава членка за една година е по-малко от 0,75%, тогава страните с прекалено големи дефицити трябва да извършат корекции на бюджета в рамките на определен срок. Ако това не стане, “по правило” Съветът взема решение за налагане на санкции - пър-воначално под формата на безлихвен депозит. Санкциите - най-малко 0,2% и максимум 0,5% от брутния вътрешен продукт - се трансформират след две години в парична глоба, ако съответният бюджетен дефицит продължава да бъде прекалено голям.
Парижки договори: Влезлите в сила на 5 май 1955 г. Парижки договори между Белгия, Федерална република Германия, Франция, Великобритания, Италия, Канада, Люксембург, Холандия и САЩ уреждат сътрудничество-то между ФРГ и западните сили. Те сложиха край на окупационния режим и Федерална република Германия получи суверенитет в широки размери. Освен това Парижките договори регламентираха решението за присъединяването на ФРГ към НАТО и разширяването на Брюкселския пакт в Западноевропейски съюз, както и допълването на договора за Германия.
Партньорство за присъединяване: В рамките на сключените след 1998 г. партньорства за присъединяване със страните, които желаят да станат членове на ЕС, преди разширяване на ЕС трябва да бъдат установени приоритетите при приемане на съвкупността от закони на Общността. За тази цел страните кандидатки изготвят графици и програми, които се координират двустранно с Европейската комисия и се доразвиват. Подкрепят се необходими реформи в рамките на програмата ФАР, както и чрез финансов инструмент от селскостопанската и структурната политика.
План “Вернер”: Планът “Вернер” е докладът, изготвен от един комитет под ръководството на тогавашния люксембургски министър-председа-тел и министър на финансите Пиер Вернер относно поетапното развитие на � Икономическия и валутен съюз (ИВС). Той бе представен през октомври 1970 г. и предвиждаше поетапното създаване на ИВС на три етапа до 1980 г., което трябваше да бъде осъществено чрез валутно сътрудничест-во, координация на конюнктурните политики, премахването на границите за движението на капитали и едно регионално финансово изравняване. Първият етап започна през 1971 г. Раздалечаването на валутите една от друга и връщането към националните стратегии за преодоляване на кризите поп-речиха на по-нататъшното осъществяване на плана.
План “Шуман”: Представеният през май 1950 година от френския външен министър Робер Шуман план за частична интеграция даде тласък за създадената през 1952 година Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). По този начин бяха реализирани различни интереси: докато Франция имаше интерес да постави под общ контрол германската въгледобивна и стоманодобивна промишленост, за да изключи в бъдеще възможността за нова война, то все още несуверенната Федерална република Германия използва шанса да бъде призната като равноправен участник сред шестте членки, а също така и възможността за помирение, което следваше от едно такова сътрудничество.
Планове “Фуше”: Плановете “Фуше” бяха опит да се създаде обща поли-тическа рамка за сътрудничество между държавите от ЕИО. Изработеният през ноември 1961 г. от френския посланик Фуше, съгласно представите на френския президент Дьо Гол план, предвиждаше процедура на съгласуване между държавите членки. След като първият проект предизвика много желания за промени, през януари 1962 г. френската делегация неочаквано представи втори план “Фуше”, който бе отхвърлен от другите страни от ЕИО като крачка назад. Причините за провала бяха различните представи за интеграцията: докато Франция се стремеше към Европа на независимите отечества, другите държави от ЕИО желаеха интеграция със самостоятелни европейски институции.
Повеля за съгласуваността: Съгласно чл. 3 от ДЕС Съюзът разполага с единна институционална рамка, която осигурява взаимната обусловеност и приемствеността на мерките за постигане на неговите цели при същевременно запазване и доразвиване на общностните норми и закони. Чл. 11 от ДЕС предвижда, че в рамките на сътрудничеството в � Общата външна политика и политика на сигурност страните трябва да се въздържат от всяко действие, “което противоречи на интересите на Съюза или което би могло да навреди на неговата ефективност в международните отношения в качес-твото му на една съгласувана сила”. По този начин трябва да бъде гарантирана висока степен на съгласуваност между политическите сфери, организирани в рамките на Общността, и тези, организирани между държавите.
Поетапна интеграция: Поетапната интеграция означава политически обединителен процес с различни скорости или с различна интензивност. В тази връзка идеята за “Европа на две скорости” означава, че задълбочаване-то на Общността първоначално ще се осъществява само от онези държави членки, които са в състояние да направят това. Предимство на този модел е, че скоростта на обединение не зависи от най-бавната страна или от тази, която най-често се противопоставя на интеграцията. От друга страна, възможна опасност при поетапната интеграция е разпадането на общия интеграционен път. Примери за поетапна интеграция в Договора на ЕО могат да се намерят при постановките за Икономическия и валутен съюз (чл. 121 от ДЕО) и за политиката в областта на околната среда (чл. 176 от ДЕО). Освен това страните членки, които искат засилено да си сътрудничат, занапред могат да извършват това съгласно правилата на съдържащата се в Договора от Амстердам и модифицирана в Договора от Ница клауза за гъвкавост (чл. 43-45 от ДЕС), но при определени условия (� придаване гъвкавост на интеграционния процес).
Политически комитет и комитет за сигурност (ПККС): В рамките на междуправителствената конференция за � Договора от Ница Политически-ят комитет става Политически комитет и комитет за сигурност. Съгласно чл. 25 от ДЕС този орган, съставен от представители на държавите, следи международното положение и чрез становища допринася за установяване на политиките. Той се занимава с всички аспекти на � Общата външна политика и политика за сигурност и осъществява политическия контрол и страте-гическото ръководство на операциите за овладяване на кризисни ситуации.
Правни актове на органите на Общността: Правните актове на Съвета и на Комисията могат да бъдат издавани в различни форми: регламентите важат непосредствено като закон за всяка страна членка; директивите задължават страните членки да създадат съответни разпоредби, при което на тях им е запазено правото да определят формата и средствата за постигането на целта; решенията се отнасят до отделни случаи и са на-сочени към държави членки, фирми или отделни лица и имат непосредствено правно действие; препоръките и становищата не са задължаващи. Това важи и за програмните решения на Съвета.
Право на петиции: Съгласно чл. 21 и 194 от ДЕО гражданите на ЕС могат да отправят петиции пред Европейския парламент по директно засягащи ги въпроси, които попадат в сферите на дейност на Общността.
Прагови цени: Праговите цени са минимални цени, по които селскостопански продукти могат да бъдат внасяни в ЕС. Цените на селскостопанските продукти, намиращи се под праговите цени, се оскъпяват чрез изравнявания и мита дотолкова, че да достигнат праговата цена. Целта на тази мярка е местните фермери да бъдат защитени от евтино произвеждащите фермери от трети страни (� селскостопанска политика).
Преговори за присъединяване към ЕС: В преговорите за присъединяване се преговаря по начините на влизане в ЕС, свързаното с това приемане на acquis communautaire, както и необходимите промени на Договорите на ЕС, които се налагат от приемането на нови членове (� разширяване). Съгласно чл. 49 от ДЕС тези материи се регулират в съответно споразумение между страните членки и държавата, която е подала молба за членство. През март 1998 г. бяха започнати официални преговори за присъединяване с Естония, Полша, Словения, Чешката република, Унгария и Кипър. През февруари 2000 г. бяха открити преговорите с България, Литва, Латвия, Малта, Румъния и Словакия. Освен това има депозирани молби от Швейцария и Турция. Последната бе определена на срещата на върха в Хелзинки през 1999 г. като страна кандидат за членство.
Пречки в търговията: С премахването на митата и на количествените ограничения в движението на стоките между държавите ЕО се доближи още повече към целта си да изгради вътрешния пазар. Но извън това свободното движение на стоките може да бъде възпрепятствано чрез косвени (нетарифни) търговски пречки. Към тях принадлежат такси за внос и технически търговски пречки, които съществуват между държавите от ЕО на основата на правни различия или различни стандарти за качество - например при правото в областта на хранителните продукти или на лекарствата. Чрез хармонизация, стандартизация и уеднаквяване на правото или взаимно признаване на разпоредбите в хода на окончателното установяване на � общия пазар в края на 1992 г. съществуващите пречки в търговията бяха отстранени в широки размери.
Принцип на облагане в страната на предназначение (т. е. на потребление на стоката): Ако данъкът върху оборота се събира съгласно принципа на страната на предназначение, то тогава при износ стоката първо се освобождава, т.е. данъкът върху оборота на страната на произход се изважда, а после стоката се облага с данъка върху оборота на страната на предназ-начение. И тъй като валидните регламенти за преход на данъка добавена стойност пречат на трансграничната дейност, то в хода на пълното установяване на � вътрешния пазар Европейската комисия полага усилия при данъците върху оборота да се премине от този действащ засега принцип към принципа на страната на произход. Тогава изваждането и прибавянето на данъка на стоката при износ, съответно при внос, ще отпадне и независимо от страната на предназначение ще важи данъкът върху оборота на страната на произход.
Принцип на облагане в страната на произход на стоката: Принципът на страната на произход регулира митническо-тарифното и правното третиране на внасяните стоки. Така вносът подлежи на разпоредбите, договорени със страната на произход на стоките. При данъчното третиране принципът на страната на произход не се прилага. Тъй като в ЕС все още не се е постигнало изравняване на косвените данъци, то при движението на зана-ятчийски стоки между две държави при износ стоките се освобождават на границата от данък и при внос отново се облагат с данък - следователно данъчното облагане става в страната на предназначение. Чрез премахване на граничния контрол от 1 януари 1993 г. бе необходима система за оповестяване, която прехвърля контрола в предприятията. В рамките на едно, все още ненамерено окончателно решение, облагането с данъка добавена стойност за повечето стоки трябва да се извършва в страната на произход. Частните потребители могат да придобиват и да внасят за лична употреба повечето стоки по условията, валидни в страната на произход.
Принцип на субсидиарността: Договорът от Маастрихт, който влезе в сила през 1993 г., въведе в договора за ЕО произхождащия от християнското социално учение принцип на субсидиарността. Принципът, съдържащ се в чл.5 от ДЕО, гласи, че в областите, които не попадат в нейната изключител-на компетентност, Общността може да действа само “доколкото и докъдето целите на предвидените мерки не могат да бъдат постигнати в доста-тъчна степен на равнище държави членки и вследствие на това, поради своя обхват или своите въздействия, могат по-добре да бъдат постигнати на равнище Общност”. За да се гарантира стриктното спазване на принципа на субсидиарността, към Договора от Амстердам бе приложен “Протокол за приложението на принципите на субсидиарността и на относителността”.
Производство за нарушение на договора: Едно производство за нарушение на договора е съдебно производство пред � Съда на Европейската общност (Съд на ЕО) срещу държава членка, при което се проверява дали е налице за нарушение на договора. В случай на предполагаемо нарушение на договорите инициатива могат да проявят държавите членки (чл. 227 от ДЕО) или Европейската комисия (чл. 226 от ДЕО). Договорът от Маастрихт за първи път дава възможност на Съда на ЕО при неизпълнение на неговите присъди да налага принудителни вземания срещу държавите членки (чл. 228 на ДЕО). От 1997 г. Европейската комисия използва възможността да отправя иск към страни членки за принудителни вземания заради неизпълнение на наложени им от Съда на ЕО присъди.
Пространство на свободата, сигурността и правото: В Договора от Амстердам (1999) Европейският съюз предвижда поетапно да изгради и да развива едно пространство на свободата, сигурността и правото (раздел IV, чл. 61 от ДЕО). За това в рамките на пет години след влизането в сила на Договора трябва да бъде осигурено свободното движение на хора без гра-ничен контрол. За да се предостави степен на защита и сигурност, която най-малкото отговаря на тази при Шенгенското споразумение, премахването на контрола се допълва от редица съпътстващи мерки, които досега бяха поставени в междудържавната област правосъдие и вътрешни работи. Те обхващат областите контрол на външните граници, правото на предоставяне на убежище, имиграцията (� имиграционна, визова политика, политика за предоставяне на убежище), борбата с престъпността, администра-тивно-техническото сътрудничество (� сътрудничество по наказателни дела). В рамките на пет години тези мерки, които първоначално се решаваха на междудържавно ниво, трябва да бъдат приети в правото на Общността. Европейският съвет от Тампере прие през октомври 1999 г. решение за създаването на единно пространство на правото и одобри съответните директиви и приоритети.
Процедура за изменение на договора: Държавите членки или Европейската комисия могат да представят на Съвета на Европейския съюз проекти за изменение на текстове на Договора (чл. 48 на ДЕС). След изслушване на Европейския парламент и - в дадени случаи на Комисията - Съветът може да свика междуправителствена конференция на държавите членки, която тогава договаря измененията (� институционални реформи). Изменението на Договора трябва да бъде ратифицирано от всички държави членки в съответствие с техните конституционни разпоредби. След Единния европейски акт (1987), Договора от Маастрихт (1993) и Договора от Амстердам (1999) � Договорът от Ница е четвъртата голяма реформа на Римските договори. За тази цел през февруари 2000 г. бе свикана междуправителствена конференция, която приключи през декември 2000 г. с представяне на един проектодоговор. След подписването на Договора от Ница на 26 февруари 2001 г. процесът на ратификация трябва да приключи до края на 2002 г. Населението на Ирландия обаче отхвърли договора чрез референдум, проведен на 7 юни 2001 г.
Процедура на одобрение: Съгласно процедурата на одобрение един правен акт може да бъде приложен само тогава, когато Европейският парламент го одобри с абсолютно мнозинство или с относително мнозинство на своите членове. Процедурата между другото се прилага в областите гражданство на ЕС, структурни фондове и фонд за сближаване (кохезионен фонд), при разпоредбите за преките избори, при международни споразумения, както и при присъединяване към Европейския съюз.
Процедура на съвместно вземане на решенията: С въведената в Договора от Маастрихт процедура на съвместно вземане на решенията � Европейският парламент получи още по-голямо увеличаване на правомощията си в сравнение с другите � процедури за вземане на решения. Правните актове се създават съгласно една многоетапна процедура между Съвета на ЕС и Парламента. Ако след второто четене в Парламента съществуват различия във възгледите на двата органа, то тогава Съветът може да свика посреднически комитет, местата в който са разпределени по равно. Ако и тук не се постигне съгласие, правният акт не може да се издаде против волята на Парламента. След влизане в сила на Договора от Амстердам през 1999 г. много от решенията, които досега се вземаха с квалифицирано мнозинство в Съвета, се приемат според процедурата на съвместно вземане на решенията (чл. 251 от ДЕО).
Процедура на сътрудничество: Процедурата на сътрудничество бе въведена от Единния европейски акт през 1987 г. като нова процедура за сработване между органите на ЕО. Тя предвижда решенията на Съвета да се вземат с квалифицирано мнозинство и по този начин значително допринесе за осъществяването на вътрешния пазар. Същевременно Европейският парламент получи разширени правомощия за участие чрез въвеждането на второ четене. След влизането в сила на Договора от Амстердам почти всички правни материи, които преди трябваше да се решават съгласно процедурата на сътрудничество, сега трябва да се вземат според процедурата на съвместно вземане на решенията, съгласно чл. 251 от ДЕО (� процедура за вземане на решения).
Процесът от Барселона: За да се осигури стабилността в Средиземноморския район, през ноември 1995 г. държавите от ЕС, както и 12 съседни страни от Средиземноморието съгласуваха на обща конференция Декларацията от Барселона (� Средиземноморска политика на ЕС). Тя съдържа три кошници: първата област предвижда политическо партньорство и партньорство в сферата на политиката за сигурност с гарантиране на правата на човека и на основните политически свободи. В една втора област се цели създаването до 2010 г. на евро-средиземноморска зона за свободна търговия. Третата област на декларацията е посветена на подкрепата на социалните и културните аспекти, на взаимното уважение на културата и религията. Успехите от конференцията в Барселона поставиха началото на едно задълбочено евро-средиземноморско партньорство между ЕС и неговите южни съседи, което бе наречено “процеса от Барселона”. В рамките на програмата МЕДА ЕС предоставя 5,35 млрд. евро (2000-2006) за проекти в средиземноморските си партньори.
Процесът след Ница: Чрез � Договора от Ница бяха регулирани маркиращите бъдещето технически материи за по-нататъшното развитие на Европейския съюз - но все пак въпросът за по-големи структурни реформи остана отворен. Темите, свързани с него - ясното структуриране на разпределението на задачите, опростяването на Договорите, включването на � Хартата на основните права, както и една умерена роля на националните парламенти - трябва да бъдат дискутирани в рамките на един възможно най-отворен процес до заплануваната през 2004 г. междуправителствена конференция. Този така наречен процес след Ница предвижда една декларация, добавена към Договора от Ница, в която се обсъжда бъдещето на Съюза (� институционални реформи).