Предупреждението на каменните шмайзери

 По Дойче веле. Коментар на Георги Папакочев.

На днешния 10 ноември преди 21 г. несменяемият Тодор Живков бе свален. В България този ден e смятан за начало на демократичния преход.

В продължение на половин век - от 1949 до 1989 година - българите, приучвани да възхваляват делото на съветския гражданин от български произход Георгий Михайлович Димитров по налагането на сталинския комунизъм в своята страна, се редяха на опашка, за да се покланят пред неговата препарирана мумия, поставена в специален мавзолей. Днес мавзолеят го няма, но идолопоклонничеството беше продължило половин век.

Само 21 години след своеобразния комунистически преврат, довел до свалянето на Тодор Живков и официалното премахване на тоталитарната система от съветски тип, сегашният български министър-председател и някогашен бодигард на детронирания вече Тато, както българите ласкаво наричаха своя правешки диктатор, заявява отговорно от Италия пред местна медия, че ако неговото правителство направи „една стотна от това, което е построил Тодор Живков за България", това щяло да бъде огромен успех. И добавя, че след като „20 години след падането му от власт никой /забележете, „никой"!/ не го е забравил", показвало, че „доста неща са били направени".

От 1945 до 1989 година в повечето големи български градове са издигнати монументални паметници на Съветската армия, която българите следваше да боготворят като своя освободителка от абсурда, наричан „германски монархо-фашизъм". Като правило паметниците биваха именувани с умилителното „Альоша", по името на някакъв свързочник от Червената армия, случайно фотографиран за целите на пропагандата, докато ремонтира телефонната линия София-Пловдив, и по-късно „изваян" в статуя с неизбежния автомат.

21 години по-късно всички „Альошовци" в Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Русе, Сливен продължават да държат заплашително шмайзерите си в ръце, а софийският - дори да го размахва отвисоко в центъра на столицата напук на десетилетните спорове трябва или не това да продължава в най-големия град на една демократична европейска държава.

Подобно на своите съюзнички от комунистическия лагер и най-вече на някогашния Съветски съюз, повече от половин век България високо ценеше дейността на „тружениците" от своите тайни репресивни служби и тоталитарни организации. Поради деликатното естество на тяхната „патриотична и интернационална" дейност, те биваха пенсионирани млади и с най-високите възможни пенсии.

Днес, същите тези „юнаци" продължават да дърпат не само тайните и явни лостове на сегашната европейска държава, но и да се радват на нейната несекваща признателност с непокътнатите си властови позиции, привилегии и пенсии. За разлика от малцината оцелели до наши дни техни жертви, които по традиция се гърчат в мизерия и забвение.

От две години сред т. нар. "демократична общност" в България се говори за необходимостта от паметник на жертвите на комунистическите режими по света. Говори се обаче в някакво неопределено бъдеще време, „под сурдинка" и със страх. Просто защото отвсякъде, все още, се виждат каменните шмайзери на „Альошовците". И тяхното предупреждение продължава да е многозначително.