ПРОБЛЕМЪТ С ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

С разширяването на ЕС от 15 до 25 страни-членки в началото на юни “...на изкуственото разделение на Европа окончателно и решително е сложен край” заяви ирландският премиер Берти Ахерн. Той добави: “Разширеният ЕС е готов да играе своята роля за допринасяне за един по-сигурен, честен и справедлив свят”.

Според самия ЕС, организацията е:

“семейство на демократични европейски страни, ангажирани да работят заедно в името на мира и просперитета. Не е Държава която има за цел да замести съществуващи държави, но е повече от която и да е международна организация. Всъщност, ЕС е единствен по рода си. Неговите страни-членки създадоха общи институции на които делегират част ос своя суверенитет, с цел решения от особен характер да бъдат вземани демократично на европейско ниво. Това обединяване на суверенитет се нарича също така ‘европейска интеграция’”.

Такава е реториката на Европейския Съюз, организация основана през 1951 с цел да предотврати нова война между Германия и Франция.

За съжаление, реалността на тази “supra”-държава е далеч от нейните предполагаеми обещания. Базирано върху предпоставката, че мирът и просперитета по някакъв начин се основават върху “увеличен размер” и направляващо съгласие, това, което е останало от икономически способната Европа е заплашено от социални и регулаторни политики изисквани от членовете на ЕС при влизане в Съюза. Германия, един от основаващите принципи на ЕС, понастоящем олицетворява интервенционистката политика, която никак не се харесва на останалите страни-членки и заплашва да компрометира икономиките на новите членове на Съюза. Всъщност, Германия е автора на това, което ЕС нарича “европейски социалистически модел”, модел на правителствен контрол който разруши немската икономика, и с разширението на ЕС, заплашва целия континент.

Немското чудо?

Германия заема специално място в икономическите науки. Преди повече от петдесет години, вице-канцлерът и министър по икономическите въпроси на Федерална Република Германия Людвиг Ерхард, даде воля на творческите импулси на разкъсаната от войни страна като отмени някои от най-обременителните икономически регулации върху цените и заплатите в допълнение на стабилизиране на валутата, създавайки по този начин немското “икономическо чудо”. Силно повлияна от немският икономист Вилхелм Рьопке и така наречените ORDO-либерали, политиката на Ерхард се счита за модел за реконструкцията на бивши комунистически или разкъсани от война икономики (те се равняват на едно и също).

Както се случва с много често използвани понятия, и тази легенда съдържа повече мит отколкото реалност. Заедно с ползите от умерено свободната икономика която доведоха политиките на Ерхард, се институционализира така наречената soziale Marktwirtscharft (социално ориентирана свободна икономика) – това е “съгласувана вместо или изцяло освободена икономика, от една страна, или планирана икономика, от друга,” според думите на Ерхард. Не само, че неговата политика доведе до “бавната смърт” на немската икономика през последните 60 години, а и сега ЕС възприе “дефектното” немско понятие за “баланс” между изцяло свободния пазар и пълния социализъм.

Все пак тевтонската легенда не свършва в ранните години след Втората световна война. Издигането на мекия социализъм в Европа, по-точно в Германия, Англия и Франция, се обяснява с кооптацията на тези правителства от политици представители на левицата. За Германия в частност се твърди, че е изоставила пътя начертан от Ерхард и немските либерали. Професионални съюзи наложиха твърди трудови регулации върху икономиката, докато “доживотни” социални политики бяха създадени от мрежа от съперничещи си специални интереси. Едновременното увеличаване на безработицата и икономическа стагнация които последваха този ясен завой на ляво биха могли да бъдат коригирани, твърдят мнозина, само чрез връщане към Дните на Ерхард. Както пише Ричард Иблинг, “Всеобщият консенсус сред много от немските либерали по въпроса защо настъпваше връщане към социализма се изразяваше в това, че държавната политика бе в ръцете на тези, които идеологически бяха крайно леви; и все повече и повече икономическата политика попадаше под влиянието, ако не и контрола, на редица групи със специални интереси, които имаха за цел да използват разпределителните и регулаторни възможности на държавата за тяхна лична полза.

Ясно е обаче, че тази тенденция към социализъм е присъща за думите и политиките на много от немските либерали. Ерхард например, предупреди, че Германия “рискува да затъне в блато от ултра-индивидуализъм”. И може би още по-невероятно допълва: “Няма ли един народ, което всъщност означава една държава, задължения за изпълнение, които да изискват жертва от страна на всеки един?” Ерхард повтаря същият аргумент, използван от всички перфекционисти, а именно, че тъй-като не съществува световна чиста свободна търговия, правителствената намеса е необходима. Неговото заключение е, че “Държавата нощен пазач принадлежи на миналото”. Политиките, които характеризират немската икономика (строги трудови регулации, държава, обезпечаваща социални грижи за всички, прогресивна данъчна ставка, и, разбира се, икономика в застой) датират от “чудото” на периода след Втората световна война. 

Влиянието на Доктрината на Ерхард, или поне нейният характер, може да бъде видян чрез теоретичните основи на ЕС. Според социалната политика и политиката на заетост на ЕС: политика за хората: “Благодарение на политиката която е известна като “европейски социален модел”, хората в ЕС не са оставени на благоволението на пазарните сили. Точно обратното, те имат достъп до една от най-силните в света социални мрежи на сигурността. Това е защото Европейския Съюз твърдо вярва, че докато силната конкуренция е необходима за подобряване на развитието, силната солидарност сред гражданите е също толкова необходима за създаването на стабилно общество и общ просперитет”. Ерхард не би могъл да се изрази по-добре.

Друг централен момент от Доктрината на Ерхард призовава за управление на търговията с цел да се осигури “свободна конкуренция”. Съобразно с това, “Държавата трябва не само да участва във функционирането на пазара дотолкова доколкото е нужно за да се поддържа механизма на конкуренцията, или да се ръководят тези пазари, при които свободната конкуренция е невъзможна”. Нека сравним това изявление с изявлението на главния регулатор по антитръст политиката на ЕС Марио Монти: “Политиката за конкуренцията осъществявана от [Европейската Комисия отговорна за политиката за конкуренцията] и от властите и съдебните зали на страните-членки има за цел да запазва и развива ефективна конкуренция в общия пазар чрез оказване на влияние върху пазарната структура и поведението на участниците в пазара. Да се изисква от фирмите да се конкурират насърчава иновацията и следователно увеличава конкурентността на Европейската икономика...”

Двойната цел на ЕС, мир и просперитет, е със сигурност достижима за Европейския континент. Тя обаче няма да бъде достигната чрез ЕС. Социалната пазарна икономика на Германия и нейното възприемане от ЕС би трябвало да послужат като предупреждение към всички тези страни които са се “втурнали с главата напред”  към дълбините на Световната Държава. Както написа Мисес преди 54 години:

“Конфликтът между [принципа на капитализма и този на социализма е] несъвместим и не позволява никакъв компромис. Контролът е неделим. Или потребителското търсене, така както се проявява на пазара, решава как и за какви цели ще бъдат използвани производствените фактори, или правителството се грижи за разрешаването на тези въпроси. Не съществува нищо което би могло да смекчи опозицията на тези два несъвместими принципа. Те се изключват взаимно.

Институт Людвиг фон Мисес