ЕВРОПА НА 25-ТЕ: КУЛТУРА КОЯТО РАЗДЕЛЯ - КУЛТУРА КОЯТО ОБЕДИНЯВА

След 1985 Европейската общност бе потънала в някаква ленност, своеобразен застой и евроскептичните тенденции набираха все по-сериозна аргументация. Само 4 години по-късно обаче Исторята отново закипя и изду платната на Европейския кораб, застинал в политическо безветрие. Сгромолясването на комунистическите режими на Изток, даде онзи необходим тласък, зададе нов дневен ред и надежди за осъществяването на една мечта за обединен континент, имаща своите корени в политическата мисъл далеч преди бащите на ЕО – Жан Моне и Роберт Шуман да направят своят първи “скок в неизвестното”  . Падането на един режим претендиращ за интернационалност, а всъщност издигнал непреодолима затворническа преграда пред своите граждани, лишаващ ги от основни права на избор и израз на индивидуалност, логично доведе до патетичната фразеология за завръщането на “едната в другата Европа”. Огромната промяна след падането на Берлинската стена, възроди в Източна Европа резки исторически скокове – етнически и социални, временно “замразени” от Студената война. Драматичното и болезнено разпадане на Югославската федерация доказа напрактика колко несъстоятелни и вредни са всички опити за социално инженерство и изкуствено създаване на държави.Това с пълна сила важи и когато говорим за края на Съветската империя.

И ето ни в началото на ‘90те години на миналия век, когато пред Европа изведнъж се изправи предизвикателство, сравнимо само с това, което е стояло пред основателите на първата Европейска общност за въглища и стомана. ЕО трябваше да реши дали да се намеси в овладяването на тези първоначални процеси на дезинтеграция появили се в Източна Европа, или да остави “естествения” ход на събитята да определи пътя на всяка една от държавите в региона. Регион граничещ обаче в същия момент с пропастта от несигурност, зейнала в бившия Съветски съюз, балансиращ между анархията и нови авторитарни уклони. Трябва да признаем че първоначално западноевропейците слабо осъзнаваха че общностна Европа е осакатена. Че е ампутирана част от плътта и’, при това плът носеща паметта на вековни Европейски традиции. Така се разви говоренето за Новата и Старата Европа, което е не само географски, но и исторически некоректно. От друга страна, след половинвековното комунистическо наказание, чувството за дистанцираност и отдалеченост завладя и Източноевропейското говорене, характеризиращо се с честата употреба на туристическа терминология като – “пътят към Европа”, “изкачването на Европейския връх” и т.н.
Но така планираното разширяване логично доведе до въпроса на каква основа ще се градят отношенията между страните членки и кандидатките ? Какви ще бъдат интеграционните приоритети и в заключение каква е крайната цел на един подобен акт ? Дали само трябва да се преодолеят различията в икономическя стандарт, или има и още нещо ? Не рискуваме ли отново да създадем сбор от несъвместимости, който да се самовзриви по примиера на бивша Югославия ?

Факт е че всички политици от средата на миналия век претендират да изградят ЕО върху здравите основи на икономиката. В Римския договор от 1957, както и в Единния европейски акт от 1986 не се споменава и дума за култура.  Всъщност според нейня общ замисъл, ЕО не въплъщава онова културно Европейско наследство, което принадлежи на всички нас в неговото разнообразие. И после до ‘90те години в еврократичния речник не се говори за “Европейска културна политика”, а срамежливо се споменават “общностни действя в областта на културата”. Но нима културата не засяга всички нас като граждани ? Не приема ли всеки инстинктивно, подсъзнателно, но категорично културата като първичната, изходна съставна част на всяка една личност ? Нима процесът на изграждане на Европейските граждани (не в юридическия смисъл на думата) не трябва да се базира именно на културата, нейните различия и признаването на тези различия ?

Една от големите беди на Стария континент, създала минало, което не обединява, а разделя и чиито последствя преодоляваме и до ден днешен, е разбирането за превъзходството на една култура над друга. Бродещят призрак на национализмите бе грижливо поддържан по-късно и от комунистическите режими, чиято стабилност до голяма степен зависеше от подхранването на илюзии за преимущество. Дори да приемем твърдението че културите не съществуват и никога не са съществували, че са налице само принадлежности към характеристиките на определен етнос, то трябва да признаем че именно тези характеристики и борбата между тях са били източници на разделение и конфликти.   Днес историческата зрялост води до извода че единството на Европа означава приемане на различята в нея, като в тази връзка бих искал да цитирам немския философ Карл Ясперс, заявил в края на Втората световна воина, че “като европейци можем да мечтаем за свят, в който нито европейската, нито коя да е култура не доминира над останалите; свят в който хората са свободни ...” . Не напразно израза “обединени в различията” се превърна в мото при работата на Конвента за новата Европейска Конституция. Дори Жан Моне, гледащ в началото с насмешка на работата на Европейския културен институт, от висотата на политически “реалист”, по късно казва: “Ако трябваше да започна отначало бих започнал от културата”.

Но ако извънредно богатата палитра от етноси, с техните особености и езици са безспорно богатство за Европа, то те обаче не обясняват корените на европейската идентичност. А всъщтност къде са тези корени и има ли изобщо такава идентичност ? Още в самото начало на преходния си период, страните от Източна Европа започнаха да говорят за “присъединяване към изконните Европейски ценности” и за “цивилизационен избор”. А това означаваше не друго, а стремеж към ценностната основа на ЕС – демокрация, правова държава, спазване на правата на човека и защита на националните малцинства. Стойности чието раждане и утвърждаване е станало тук, на Европейския континент, имащи своите традиций както на Запад, така и в неговата Източна част. След Втората световна война помощта на САЩ е фундаментална, историческа и заслужава да буде оценена по достойнство, но американците не донасят демокрацията и правовата държава. Те са родени тук, съществуват и се развиват, въпреки поставянето им под съмнение в някои държави. А Хартата за  правата на човека е родена от духа на христянските ценности.Ценности, които са най-силната основа и едновременно връзка между отделните държави в Европа. Което в никакъв случай не означава религиозно противопоставяне. Ето къде бихме могли да потърсим корените на Европейската идентичност ...

...Но идентичност, която ще ни доведе до какво ? Няма ли опасност да повторим никои погрешни модели от миналото ? Като че ли вече почти не съществуват спорове по въпроса за това че бъдещето на ЕС е свързано с формирането на Федерация. Това изглежда най-приемливата форма на политическо единство, при която се запазват регионалните свободи и културните характеристики на отделните райони. В Източноевропейското минало подобни държавни формирования се създаваха по изкуствен начин и се поддържаха само благодарение на страха вселяван от Москва. Докато в момента ЕС се развива и разширява благодарение на свободната воля на своите членове, както и на доброволно отдадения частичен суверенитет. Единствената опасност за бъдещето на Общността идва от националните егоизми и от стремежите за заемане на лидерска позиция в противовес на Атлантическото сътрудничество, към които някои държави все още проявяват слабост. Но именно тук като че ли идва основната роля на новите страни членки. Промененият състав на Европейските институции със сигурност ще доведе до промяна в разпределението на гласовете по много въпроси, като ще даде тласък на политическата интеграция в сферата на Общата външна политика и политика на сигурност. И когато един ден, освен икономическо, имаме и политическо единство, то това без всякакво сумнение ще се дължи и на новоприсъединилите се държави.

Giorgio Gabbia