БЪЛГАРИЯ: ПРЕХОД...С МАРШ НА СКОК

“Дерниер Нувел д Алзас”

Доминик Жюнг


България: преход...с марш на скок

Дерниер Нувел д Алзас

Доминик Жюнг


Членството на България в ЕС се предвижда едва през 2007 г., но европейското знаме присъства навсякъде. Откриваме го дори по строежите ( уведомяват ни за съвместно финансиране от Брюксел), в предприятията, при продавачите на сувенири, както и по фасадите на административни сгради, редом до българското знаме. “Не става вече дума да се питаме дали сме “за” или “против” Европа” подчертава Ал. Пешев, председател на сдружението на работодателите в Пловдив.
Както и в други страни от Централна Европа, живели под опеката на Москва, влизането в ЕС е форма на международно признание, връщане към историческите корени. “Ние сме част от Европа толкова отдавна, колкото и италианците”, отбелязва Георги Симеонов, отговарящ за международното сътрудничество в общината в Стара Загора.

“Старски и Хъч при Марк Аврелий”

Много от българските градове са били основани от римляните. В Стара Загора (някога наричана Аугуста Траяна) в пощата има мозайки, които датират отпреди 1500 години и останки от форума на император Траян (98-117 сл.Хр.), които съседстват с бившето седалище на комунистическата партия.
В Пловдив (Филипополис), който е бил етап от пътя на Годфроа дьо Буйон при Първия кръстоносен поход от 1096 г., е запазен римски амфитеатър с 3500 места, който служи като сцена на открито. През месец юли там можеха да бъдет гледани филми като “Старски и Хъч”, “Шрек 2”, “Апокалипсис сега и “Последно танго в Париж”, прожектирани над гигантски екран над градините на Марк Аврелий.

Чувство за отдалечаване

Всичко нова, което силно напомня за Италия и Южна Франция, е дори по-важно, отколкото изглежда. То свидетелства за принадлежността на България към средиземноморската цивилизация и компенсира двойната маргинализация – географска и историческа – от която страдат българите. София не е по-далеч от Брюксел, отколкото Лисабон – 2 200 км, Марсилия е на 1900 км, но отоманската, после и комунистическата окупация са заличили тези дадености.
Българите искат да се измъкнат от това мрачно минало. Те обичат да си спомнят, че дори под похлупака на СССР тяхната плодородна страна се е развивала по-бързо от Гърция. Понякога се опитват да преправят историята. “А какво би станало ако десантът в Нормандия беше станал в Гърция?” Това би променило нещата и би отклонило Червената Армия от Балканите, отбелязва Георги Симеонов.
45 годишната преклонение пред Москва лишиха България от част от нейните международни ориентири. Френски журналист на път из България вижда обаче как нещата се променят; сега той бива бомбардиран с въпроси. “Какви са впечатленията ви от България? Дали сме по-напред от Румъния? Как виждате влизането ни в ЕС? Френските винопроизводители страхуват ли се от нашите вина?” Понякога българите нямат доверие в себе си, те вперват поглед в други, все едно че ще разчетат там съдбата си, дълго пилотирана отвън – в Истанбул или Москва.

Призив за “глътка въздух”

Исторически, българските елити винаги са били принуждавани да се съобразяват с външна сила – Рим, Византия, отоманската окупация, СССР. Изчислява се, че почти 1 млн. българи (при население около 8 млн. жители) е напуснало страната след 1990 г.
Ирландският модел, който донесе на тази страна икономически бум в рамките на ЕС, обаче се възприеме със смесени чувства: “Не забравяйте една подробност: Ирландия не познава комунизма”, отбелязва иронично Станимир Стоянов, директор на изданието “Национална бизнес-поща”.
Преходът (за по-малко от двадесет години – 198962007) от най-ортодоксален комунизъм към ЕС се извършва с марш на скок. След откриването към света призивите за “глътка въздух” се увеличават. Сблъсъкът с ЕС се усеща на всички психологически фронтове. От една страна, това е сблъсък с глобализацията, от друга – със самите себе си. Какво е да си българин? Какви са нашите предимства, специфики, ценности? Ускоряването на нещата е фактор на безпокойства.

“Трябва да отидем да ловим риба”

Страхът от ЕС идва от убеждението, че на първо време цените рязко ще скочат и то далеч по-бързо от доходите. А 1 млн. българи живеят с по малко от 50 евро на месец.
“Ако някой е прав на плажа и вижда как морето приижда, той може да запази хладнокръвие; друго е ако си инвалид и си на колене, тогава нещата не ти изглеждат по същия начин”, коментира Станимир Стоянов. “Комунизмът, добавя той, ни научи да стоим на брега; време е да се научим да ловим риба”.
Някога България беше част от СИВ и нещата изглеждаха прости. “От СССР внасяхме газ, петрол, електричество, плутония за ядрената централа”. България пък изнасяше парфюми, електрокари, дрехи, обувки, припомня Георги Симеонов.
Да се заличат 45 години московска опека и да се преобърне историята не е никак лесно и изоставането се натрупва. “Ние имаме 170 000 жители, но още нямаме депо за обработката на отпадъци. Всичко се изхвърля под открито небе”, обяснява Тихомир димитров, зам.кмет на Стара Загора. Що се отнася до използваните води, те се вливат в канализацията, но изтичат в река Марица, без пречиствателна станция. Новите метални съдове, в които ферментира гроздето на марките “менада4 и “Тодоров” са били закупени благодарение на фонда “САПАРД”, които финансират 50 % от модернизацията на селското стопанство. ЕС също кофинансира хранилищата, които германсксата група RWE ще изгради преди 2009 в язрената централа “Козлодуй”.

Да разнообразим сирената

“Освен финансиране, ЕС разширява нашата визия, дава ни възможност да развием нови методи. Това е жизнено важно за малкия и средния бизнес. Ние емаме добра традиция в млекопроизводството, но млечните ни продукти, особено сирената, не са много разнообразни. Бих искал французите да ни научат на това, което умеят”, пледира Георги ганчев, икономически консултант и голям защитник на Международния панаир в Пловдив.
Той уточнява, че през 2005 г. В Пловдив ще се открие 4Дом няа франкофонията”, която ще служи като мост за икономически и културни връзки. “ние имаме добри университети, младите ни кадри са добре образовани, работната ръка е съвестна. Това трябва да се знае” – прибавя Георги Ганчев.
“Данон”, “Хайнекен”,”Икеа” вече са в България. Женски ранички, носещи подписа на Филип Старк и “Самсонит” вече се правят в “Чайка” Пловдив. “Във Франция, допълва индустриалецът Александър Пешев, има тенденцията да съдите за нас по това, което ни остава да анправим, без да забелязвате вече направеното. А щом България бе приета за членство в ЕС, това азначава, че сме спазили ангажименитте си”.

Членството на България в ЕС се предвижда едва през 2007 г., но европейското знаме присъства навсякъде. Откриваме го дори по строежите ( уведомяват ни за съвместно финансиране от Брюксел), в предприятията, при продавачите на сувенири, както и по фасадите на административни сгради, редом до българското знаме. “Не става вече дума да се питаме дали сме “за” или “против” Европа” подчертава Ал. Пешев, председател на сдружението на работодателите в Пловдив.
Както и в други страни от Централна Европа, живели под опеката на Москва, влизането в ЕС е форма на международно признание, връщане към историческите корени. “Ние сме част от Европа толкова отдавна, колкото и италианците”, отбелязва Георги Симеонов, отговарящ за международното сътрудничество в общината в Стара Загора.

“Старски и Хъч при Марк Аврелий”

Много от българските градове са били основани от римляните. В Стара Загора (някога наричана Аугуста Траяна) в пощата има мозайки, които датират отпреди 1500 години и останки от форума на император Траян (98-117 сл.Хр.), които съседстват с бившето седалище на комунистическата партия.
В Пловдив (Филипополис), който е бил етап от пътя на Годфроа дьо Буйон при Първия кръстоносен поход от 1096 г., е запазен римски амфитеатър с 3500 места, който служи като сцена на открито. През месец юли там можеха да бъдет гледани филми като “Старски и Хъч”, “Шрек 2”, “Апокалипсис сега и “Последно танго в Париж”, прожектирани над гигантски екран над градините на Марк Аврелий.

Чувство за отдалечаване

Всичко нова, което силно напомня за Италия и Южна Франция, е дори по-важно, отколкото изглежда. То свидетелства за принадлежността на България към средиземноморската цивилизация и компенсира двойната маргинализация – географска и историческа – от която страдат българите. София не е по-далеч от Брюксел, отколкото Лисабон – 2 200 км, Марсилия е на 1900 км, но отоманската, после и комунистическата окупация са заличили тези дадености.
Българите искат да се измъкнат от това мрачно минало. Те обичат да си спомнят, че дори под похлупака на СССР тяхната плодородна страна се е развивала по-бързо от Гърция. Понякога се опитват да преправят историята. “А какво би станало ако десантът в Нормандия беше станал в Гърция?” Това би променило нещата и би отклонило Червената Армия от Балканите, отбелязва Георги Симеонов.
45 годишната преклонение пред Москва лишиха България от част от нейните международни ориентири. Френски журналист на път из България вижда обаче как нещата се променят; сега той бива бомбардиран с въпроси. “Какви са впечатленията ви от България? Дали сме по-напред от Румъния? Как виждате влизането ни в ЕС? Френските винопроизводители страхуват ли се от нашите вина?” Понякога българите нямат доверие в себе си, те вперват поглед в други, все едно че ще разчетат там съдбата си, дълго пилотирана отвън – в Истанбул или Москва.

Призив за “глътка въздух”

Исторически, българските елити винаги са били принуждавани да се съобразяват с външна сила – Рим, Византия, отоманската окупация, СССР. Изчислява се, че почти 1 млн. българи (при население около 8 млн. жители) е напуснало страната след 1990 г.
Ирландският модел, който донесе на тази страна икономически бум в рамките на ЕС, обаче се възприеме със смесени чувства: “Не забравяйте една подробност: Ирландия не познава комунизма”, отбелязва иронично Станимир Стоянов, директор на изданието “Национална бизнес-поща”.
Преходът (за по-малко от двадесет години – 198962007) от най-ортодоксален комунизъм към ЕС се извършва с марш на скок. След откриването към света призивите за “глътка въздух” се увеличават. Сблъсъкът с ЕС се усеща на всички психологически фронтове. От една страна, това е сблъсък с глобализацията, от друга – със самите себе си. Какво е да си българин? Какви са нашите предимства, специфики, ценности? Ускоряването на нещата е фактор на безпокойства.

“Трябва да отидем да ловим риба”

Страхът от ЕС идва от убеждението, че на първо време цените рязко ще скочат и то далеч по-бързо от доходите. А 1 млн. българи живеят с по малко от 50 евро на месец.
“Ако някой е прав на плажа и вижда как морето приижда, той може да запази хладнокръвие; друго е ако си инвалид и си на колене, тогава нещата не ти изглеждат по същия начин”, коментира Станимир Стоянов. “Комунизмът, добавя той, ни научи да стоим на брега; време е да се научим да ловим риба”.
Някога България беше част от СИВ и нещата изглеждаха прости. “От СССР внасяхме газ, петрол, електричество, плутония за ядрената централа”. България пък изнасяше парфюми, електрокари, дрехи, обувки, припомня Георги Симеонов.
Да се заличат 45 години московска опека и да се преобърне историята не е никак лесно и изоставането се натрупва. “Ние имаме 170 000 жители, но още нямаме депо за обработката на отпадъци. Всичко се изхвърля под открито небе”, обяснява Тихомир димитров, зам.кмет на Стара Загора. Що се отнася до използваните води, те се вливат в канализацията, но изтичат в река Марица, без пречиствателна станция. Новите метални съдове, в които ферментира гроздето на марките “менада4 и “Тодоров” са били закупени благодарение на фонда “САПАРД”, които финансират 50 % от модернизацията на селското стопанство. ЕС също кофинансира хранилищата, които германсксата група RWE ще изгради преди 2009 в язрената централа “Козлодуй”.

Да разнообразим сирената

“Освен финансиране, ЕС разширява нашата визия, дава ни възможност да развием нови методи. Това е жизнено важно за малкия и средния бизнес. Ние емаме добра традиция в млекопроизводството, но млечните ни продукти, особено сирената, не са много разнообразни. Бих искал французите да ни научат на това, което умеят”, пледира Георги ганчев, икономически консултант и голям защитник на Международния панаир в Пловдив.
Той уточнява, че през 2005 г. В Пловдив ще се открие 4Дом няа франкофонията”, която ще служи като мост за икономически и културни връзки. “ние имаме добри университети, младите ни кадри са добре образовани, работната ръка е съвестна. Това трябва да се знае” – прибавя Георги Ганчев.
“Данон”, “Хайнекен”,”Икеа” вече са в България. Женски ранички, носещи подписа на Филип Старк и “Самсонит” вече се правят в “Чайка” Пловдив. “Във Франция, допълва индустриалецът Александър Пешев, има тенденцията да съдите за нас по това, което ни остава да анправим, без да забелязвате вече направеното. А щом България бе приета за членство в ЕС, това азначава, че сме спазили ангажименитте си”.

Конкуриращи се репери

Къщата на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу, построена през 1847 на един от хълмовете в Пловдив, има дървена конструкция и размери на селско имение. От 1952 тази прекрасна сграда с дърворезбованата си обшивка на таваните и скулптирани фасади е музей на изкуствата и народните традиции, който възхвалява българското културно разнообразие. Помещението, посветено на старите бижута от ковано сребро би възхитило Бодлер, Лоти и останалите почитатели на екзотизма. Около 1900, младоженките с добри зестри са ходили с не по-малко от 4 кг скъпоценен метал по себе си като се започне от колана, гривните, колиетата и се стигне до обеците.
На границата между Ориента и Запада, България има гледжосани гърнета, бродирани покривки и дрехи, изтъкани от вълна – наследство на селската цивилизация от Западна Европа. България има също самовари и икони достойни за някоя творба на Толстой. Тя обича и покритите с черги пейки, които стават дивани като при турците. Сладкарниците изобилстват от локуми, баклави и кадаифи заляти с мед и сироп като в Истанбул и Дамаск. Може да се пие мастика – анасонова питие, което нещо средно между ливанския арак и гръцкото узо.

Яничари и башибозуци

България, която се пресича от обширна централна равнина по хоризонталната ос между Адриатическо и Черно море, е определено земя на смесицата и често на нашествия. Това оставя следи, които понякога стигат до колективни травми. За турската окупация (1396 – 1878) туристически гид от 2002 твърди, че това е “най-тъжният период в българската история”. Филм от 80-те, озаглавен “Време разделно”, разказва историята на дете от 17 в. отнето от майка му на 3-годишна възраст и после отраснало в турска казарма, за да стане яничар. Като офицер на султана, той е изпратен на мисия в родното си село, където сее ужас в името на подчинението на отоманската империя. Заедно с башибозуците яничарите са злите духове в приказките за българските деца.
В същото време, въпреки икономическото отслабване след 45 години комунизъм, България не изпитва омраза към Москва. Това води корените си от периода, наричан в учебниците по история “българско Възраждане”. През 1877-78, съблазнена от възможността да придвижи пионките си към Черно море, Русия обявява война на Турция в името на религиозната солидарност на православните. Така България се освобождава от отоманското иго, което обяснява донякъде защо след 1945 тя се нарежда сред най-верните сателити на СССР.

Българизирането на турските имена

Триъгълникът Москва-София-Истанбул илюстрира много добре българската душевна география, където славянската култура прониква в сърцето на Балканите. “Ние сме една мозайка, констатира Георги Симеонов, отговарящ за международните връзки в кметството на Стара Загора. За 2000 години градска история, ние сме видели тракийската цивилизация, гръцките пазари, римската империя, залитане към византизма, после езическо царство, което обезпокоило Византия, пет века на мюсюлманска окупация, 70 години на български национализъм, 45 години на комунизъм, а сега сме на път към ЕС. С всичко това, как искате България да не е разнородна?
Последното покачване на напрежението между България и Турция е от скоро. През 1984, в края на комунистическата диктатура на Тодор Живков (1956 – 1989), скъсвайки с политиката на съжителство, правителството нарежда да се българизират турските имена. Потърпевшите, над 300 000 български турци, много от които живеели в планински села, затворили къщите си и започнали да се изселват в Турция. Някои от тях се завърнали бързо, други успели да получат турско гражданство, без да губят българското си. Най-находчивите от тях мечтаят да се превърнат в мост към Турция, когато България се присъедини към ЕС след 2007. Все пак, мнозинството от българите са православни. Много църкви датират от отоманската окупация.

Черква без камбанария

Турците толерирали изграждането на места за християнски култ при условие, че не са много високи. Според легендата, било забранено да се строи черква “по-висока от турчин на кон”. В Арбанаси, черквата на Рождеството (17 в.) няма камбанария, за да не плаши окупатора. Какво величие обаче се излъчва във вътрешността! Стени със сводове, нито един квадратен сантиметър без многоцветни фрески. За да се спечели пространство, много черкви са отчасти вкопани. Българските архитекти са решили вместо да се изкачваш по стълби да слезеш по тях, за да влезеш в храма, който напомня на катакомба.
Днес, християнското наследство отново е на почит. Извършват се реставрации, строи се, ремонтира се. Страничният параклис в Дряновския манастир, край Велико Търново, е пълен с кофи, със съдове с боя и скелета; прясно боядисаните в бяло стени се покриват с нови евангелски фрески.

Криза с набирането на монаси

“Малко са желаещите да се замонашават, изказва съжаление Славчо Кисьов, преподавател по християнска история и секретар на Бачковския манастир край Пловдив, изграден през 1650. При комунизма тук имаше 32 монаси, а сега те са едва 8. Икономическото развитие, увеличаването на удобствата са нови явления, които привличат младите хора. Тук начинът на живот е стриктен, трябва действително вяра. За разлика от поповете, монасите нямат право да се женят. Службите продължават по-дълго време. Утренята в 7 часа сутринта продължава около 2 часа и половина, вечернята в 18 – 1 час. Към това се прибавят индивидуалните молитви, земеделската работа, поддръжката на манастира. Затова и желаещите да станат монаси в Бачково са подложени на три години изпитателен срок”.
В същото време, поклонниците прииждат, дори и през седмицата. Те палят свещи, кръстят се, коленичат, целуват старите икони, пазени от витрина, дават на свещениците да освещават новозакупените икони, оставят дарове пред олтара: сгънати дрехи, детски обувки, покривки. Намирайки нови черни памучни чорапи по свой вкус, един поп ги мушва без повече формалности в джоба си... В Бачково идват повече от 6000 души всяка неделя и над 60000 по време на големите църковни празници!
В градовете, както и по селата, мъртвите се почитат. Некролози, оградени в черно и със снимка на покойния се лепят по вратите. Там те остават с месеци, понякога и години, докато вятърът, дъждът и снега не отнесат хартията.

Идването на сектите

Това уважение към народните традиции съжителства с непознати преди 10 години практики. България не остава встрани от сектите, които кръстосват из бившите комунистически страни. Разпространители на “мъдростта от Азия”, псевдохристияни, вестители на Апокалипсиса търсят нови плячки. Липсата на ориентири за част от населението улеснява пласирането.
Посткомунистическа България се научава, понякога за своя сметка, да отсява идеологиите без някой отгоре да й диктува стъпките. Това е цената на прехода: понякога объркано търсене на вяра в бъдещето.

Спомен за тъкачите

Въпреки неочакваното си възраждане, село Долен, основано през 15-ти век, е далеч от своята златна епоха през 19-ти век – времето между края на османското присъствие и зараждането на българския национализъм. “Някога тук е можело да се видят многобройни стада овце, големи чували с вълна, множество тъкачи”, разказва Кирил Узунов. Този бивш кадър на комунистическата партия, който днес е управител на хотел в долината, е живата история на Долен. “Едно време местните жители майсторели килими, китеници, бродирани престилки, ямурлуци за овчарите, които били продавани надалеч. Правели  и глинени съдове и сребърни бижута за булки”.

От 1837 год. Долен има своя църква, а през 1856 год. селото се сдобива и с училище, отделено от тогавашните училища под ръководството на православното духовенство. “Между 1918 и 1959 г. Долен наброява около 2 800 жители. Днес те са едва 500”, отбелязва Кирил Узунов.

Селото запада изведнъж. След Втората световна война, когато транспортът се механизира, селата, до които има добри пътища, привличат цялата икономическа дейност. През 1960 год. Долен все още има отлични пътеки за мулета, но никакви пътища за автомобили.

Днес Долен с основание иска да се развива. Някои жители обаче се страхуват, че закъснялата известност ще превърне селото в натруфен и добре подреден екомузей за туристи. Прагматиците смятат, че така поне ще се създадат нови работни места. Те казват още, че ако в селото дойдат занаятчии ще възродят някогашната слава на старите тъкачи и бижутери. Няколко нови собственици мислят да развиват селски туризъм.

Две сестри, привлечени от града

В очакване на все още неясното бъдеще, именно селяните са хората, даващи облика на стария Долен. 40-годишната Силвера Карова, най-младата постоянна жителка на селото, не мисли да живее другаде. “Наскоро ми се наложи да отида до София и, вярвайте ми, много бързо се върнах. Градът може да те подлуди. В Долен работата може да е тежка, но животът е съобразен с ритъма на сезоните и стадата”, споделя Силвера и показва къщата си, която гледа към нивите й.

Все пак тя добре съзнава, че е последната селянка в рода. Дъщерите й – Айша на 20 год. и Фикре на 15 год. учат в София. През лятото са на село, заради ваканцията. “Тук се връщам към детството, приятно ми е, но никога няма да остана. Всичко е твърде еднообразно, предвидимо”, обобщава Айша. Седнала до нея на канапето, майката не възразява. “За мен животът в Долен е чудесен, но е истина, че не искам такъв живот за децата си”.

Доминик Жюнг